Деца, падайте си на ръцете и краката!

В качеството си на човек, получавал няколко пъти комоцио в детството си (някъде шест или седем са тези, които помня), мога да заявя, че нищо ми няма. Ако питате хора от обкръжението ми, вероятно ще добавят и едно „почти“ към „нищо ѝ няма“, но пък кой в този живот е трайно и неоспоримо наред...

Получавала съм сътресение на мозъка по всякакви начини – след неравни сблъсъци с люлки и въртележки, след падане от покрива на пързалка-ракета и приземяване директно на глава, имам дори случай на спъване на невероятно равен терен. Аз съм един вид талант на тази травма. Владеех я до съвършенство.

Накрая чичо ми, който е неврохирург, сърдечно ме помоли оттук насетне да се старая да си падам на ръцете и краката, защото мозъкът е деликатен и сложен орган и не бива да го поставяме толкова често в екстремни ситуации.

Аз, разбира се, приех задачата присърце и започнах да си падам само на крайниците, което прибави и няколко счупвания на крака (леви, десни, всякакви) в списъка с травми.

Трябва да призная, че счупването беше къде-къде по-лесно за преглъщане, защото от сътресението ми се гадеше, спеше ми се, не ми даваха да чета нито да гледам телевизия, даже един път искаха да ме вземат в болница, но аз отказах категорично. Счупеният крак сърби под гипса и е неудобно, но поне главата е на мястото си.

Та предвид моята опитност в света на травмите, ще разберете с какво любопитство прочетох информацията, че възстановяването след сътресение не е толкова проста работа, колкото съм си я мислила аз.

Ново проучване на университета Йорк дава данни за това, че във възрастта 8-16 възстановяването след комоцио може да отнеме до две години. Децата в тази възрастова категория са все още неврологично уязвими, тъй като мозъкът им се развива.

Изследването сравнило групи от по 50 деца – едните, преминали през мозъчно сътресение, другите – без такава травма. Експериментът се изразявал в следене на мишена на монитор. На децата със сътресение понякога им отнемало до две години, за да настигнат постиженията на връстниците си, които никога не са получавали комоцио.

Това се превръща в голям проблем, ако хлапетата са активно спортуващи и са получили сътресението по време на тренировка или състезание.

Досега не се вземаше предвид, че времето, необходимо за възстановяване, може и да е доста по-дълго, и малките спортисти биваха връщани на терена след седмица-две.

Вероятно новите открития ще повлияят на спортния възстановителен процес, но едва ли ще бъдат взети предвид от толкова „послушни“ деца като мен, които комоциото за нищо го нямат.

И все пак: Мили деца, падайте си на ръцете и краката. Неслучайно имаме по две от всяко. С главата нещата не седят така, да не говорим за мозъка. Някои дори и по един нямат. Но това е тема на друг разговор.

Елисавета Цалова